Амаранта

Тя е отегчена. До смърт. Стои и недоумява какво да прави с празния си поглед, но дори това не й се струва достатъчно интересно. Не може да измисли нещо и почти е убедена, че няма и да успее, защото всичко някак й се изплъзва. Мислите й се реят бавно и също толкова отегчено, а в редките моменти, в които успяват да хванат посока, сякаш полудяват. Започват да се въртят в концентрични кръгове, да танцуват в чудни спирали, да я влачат безмилостно назад към времето, когато тя дори не подозираше, че отегчението съществува. Амаранта е изнервена. Изправя се рязко и се пита с едва доловима нотка на задоволство – не е ли това напредък, ето, досадата си има компания. Глупачките, както тя обича да нарича мислите си напоследък, започват да вдигат невъобразим шум отново. Пропъжда ги.

Присвива очи и поглежда към обедното слънце. В дните, когато облаците бяха от памук, небето - синьо като радост (да, радостта е синя!) и все още чуваше шарените птици, Амаранта обичаше да играе със слънцето с часове. Препускаше с колелото по алеите с тополи и го гонеше, докато болката в очите й не станеше нетърпима. Бърз поглед встрани и пухчетата на тополите се превръщаха в малки танцуващи феи, преливащи в цветовете на дъгата. О, дъгата! Дълги дни от дългото лято преминаваха в търсене на тайния път до тази магическа шарена лента. Дори си беше нарисувала старите кецове в седемте цвята с акварелни боички, които падаха след всеки дъжд. Когато се разхождаш по дъгата, трябва да си като нея, мислеше си Амаранта, докато препускаше в поредната експедиция. Обичаше да крои планове, легнала във високата трева. Жуженето на бръмбарите я хипнотизираше и на няколко пъти й се случи да сънува, че се разхожда по дъгата – сънища толкова реални, че дори днес момичето с празен поглед би се учудило, ако някой му кажеше, че не е истина.

Амаранта се чувства безпомощна. Не знае как да се справи с тази непозната и безкрайна нова земя. Глупачките вече не й се струват толкова глупави, може би е време да ги послуша. Ляга във високата трева и се ослушва - някъде в далечината се мотае забързан майски бръмбар, а земните червеи дълбаят лабиринт. Стрък трева гъделичка челото й. Вятърът пръв известява дъждовните облаци, носещи буря. Амаранта се усмихва. Вече знае, че е излишно да вярва в чуждите истини, когато нейните са толкова прекрасни. Затваря очи. Останалото е мрак.